Време за слушане - 21:49 минути
Може да слушате и в Spotify
Музиката към този епизод е написана от Мария Попова и е част от композицията „Музика по цветята на Бах", която може да слушате в YouTube канала ѝ.
Здравейте, приятели! Аз съм Валентина, а вие сте с подкаста „БиоДарове”.
В днешния епизод ще говорим за самодисциплината, предвид това колко много ни се иска да сме дисциплиниране – към себе си, не говоря за дисциплина към другите, а дисциплина към себе си.
В предходен епизод ви обещах, че ще ви срещна с Мария Попова. Изпълнявам своето обещание сега. Днес тя ще ни открехне вратичката към самодисциплината.
Валентина: Мария здравей, благодаря че прие моята покана да ми гостуваш!
Мария: Здравей, Валя! Здравейте всички! Много се радвам, че най-накрая успях да бъда тук, с вас!
Валентина: Моля, кажи ни какво е самодисциплина? Да започнем с това.
Мария: Добре… Искаш да бъдем сериозни… 😊
Това е моя любима тема, но много често, тя е изключително погрешно разбрана, защото много хора си мислят, че дисциплината е някой да ги командва, някой да им седи над главите и да изисква нещо от тях. А реално (думичката дисциплина идва от disciple - това е последовател, ученик) да бъдеш дисциплиниран означава да бъдеш последователен и да следваш някакъв конкретен ред, някакъв конкретен път.
Затова дисциплината всъщност, говоря за дисциплината сега, след малко ще кажа и за самодисциплината, дисциплината всъщност представлява в сърцевината си нещо като структура, нещо като начертани ясни параметри, които позволяват на човек хем да изгражда навици, така че да може да постига нещата, които иска, така че може да променя аспекти от себе си, които иска, да придобива капацитет за неща, които иска. От една страна е това, а от друга страна, тя позволява да има структура, която да ни даде възможност да измерваме успеха си, нали така? Тоест ти като имаш структура виждаш от къде започваш, до къде си стигнал и какво ти остава, какво правиш и какво не правиш, тоест това нещо може да се види единствено, когато има ясна структура, нали? Съгласна ли си? И сега, от там вече идва самодисциплината.
Самодисциплината е способността на едно същество да осъзнава, че то за да бъде това което иска, за да прави нещо различно, да прави нещо различно от това, което прави, е необходимо да стане нещо различно от това, което е. Тоест необходимо е да се изравни с нещото, което иска. Казвам по простичък начин, например ако аз искам да се науча да плета, трябва да започна да ходя на уроци по плетене, или трябва да намеря някой, който да ме научи или трябва поне да си купя прежда и игли, или нещо такова и да започна да практикувам. Тоест аз трябва да се изравня с това, което искам! И за да се изравня с това, което искам, трябва да започна да го живея и да започна малко по малко да променям в себе си нещата. Или нещата, които са съответни на старата мен, за да може да създам пространство за новата мен, която да е съответна на тази, която искам да бъда. Разбра ли ме добре?
Валентина: Да! Абсолютно разбрах! Сигурна съм, че който не го е разбрал, ще си го пусне още един път и ще го разбере.
Мария: Та всъщност самодисциплината е един процес, в който аз решавам, че искам да стигна от точка А до точка Б, начертавам си пътя и започвам да го вървя с постоянство. И разбира се, докато вървя този път, цялата ми система много мрънка, тя много мрънка, защото аз имам едни програми там, от моето детство, които казват нещо друго. И сега тази програма казва: „Ама това не е това което..., не е по програма..., нещо не е както трябва...", тоест постоянно ми дава „Вървиш извън курса, Вървиш извън курса… на програмата", на програмата обаче!
Ами ето, това много лесно може да бъде видяно на процесите при хората, които искат да тренират. Не знам дали някога ти се е случвало да започнеш да правиш упражнения и да видиш как мрънка цялото ти тяло… Първите една-две седмици…
Валентина: Случвало ми се е цял месец…
Мария: Точно така… Защо? Защото има една програма, която се движи в нашето тяло… това между другото важи не само за физическото тяло, важи и за психиката ни, за емоциите ни, за цялата ни система, когато тя подлежи на програмиране. Единственото нещо, което не подлежи на програмиране е нашата духовна същност. Но това е друга тема. И всъщност това, което се случва е, че винаги, когато ние искаме да постигнем нещо ново, ни се налага да се изправим срещу старите си програми. Сега аз тук отварям една скоба и казвам, че много често хората казват „Ами аз не го чувствам правилно, няма да го правя, защото не го чувствам правилно”... И аз казвам „Да, не го чувстваш правилно, защото досега не си го правил…”!
Няма как да го почувстваш правилно, то не ти е в зоната на комфорт още, за да го почувстваш правилно.
И всъщност тук е много спорен въпросът до каква степен, когато чувстваме, че нещо е правилно или не е правилно, това пак е друга тема, но трябва да го кажа тук, до каква степен, когато чувстваме, че нещо е правилно или не е правилно за нас, идва от това, че нещото е навик и е зона на комфорт и затова го чувстваме добре или идва от това, че нашата навигационна система казва, че всъщност това не е правилно за нас. Това е един много интересен момент.
Валентина: А сега можеш ли да ни кажеш, кои са стъпките да се самодисциплинираме?
Мария: Някак си знаех, че ще ме попиташ това… Първо искам да кажа, преди да кажа каквото и да било, аз не твърдя и не държа да си мислите, че аз казвам истината и цялата истина, вероятно има и други хора, които имат и тяхното разбиране по този въпрос, тяхното разбиране може да е различно от моето. Но според моето разбиране и това, което аз съм наблюдавала в работата си с хората и в моите собствени процеси, аз говоря за едни прости три стъпки, които задават началото на един процес на самодисциплина или дори аз бих го нарекла процес на преподреждане. Това е процесът, в който ако аз искам да бъда нещо различно, трябва да започна да правя нещо различно и това изисква аз да имам дисциплината и постоянството, за да извървя този път от точка А до точка Б. Всъщност те са много прости тези три стъпки и те са следното нещо.
Първо е необходимо да взема решение, да дефинирам какво е това, което аз искам да променя? Тоест с какво искам да работя. Например, искам да се науча да пия повече вода през деня. Давам тази простичка идея, защото мисля, че много хора имат ситуация с това. И ако аз искам да се науча да пия повече вода през деня, трябва да видя какво правя, тоест трябва да видя какво правя в момента. И в момента, аз ставам с прекрасното намерение сутринта, че ще изпия поне 4 чаши вода, или 6 чаши вода, пълни, големи чаши. Пия първите си една-две чаши сутринта и след това ме завърта деня и някъде към 10 часа вечерта се сещам…„Аууу аз не съм пила вода… “. И да кажем, че правя това, опростявам го, но да кажем, че правя точно това. Значи, ако аз искам да пия вода, се оказва, че забравям. Не че не искам, обаче навикът ми е да бъда инертна, навикът ми е всъщност (сегашният ми навик) е това да не ми е приоритет, тоест на други неща да давам вниманието си, други неща да приоритизирам и в момента аз имам нужда да изработя нов навик.
Но за да изработя нов навик обаче, трябва нещо да ми напомня през деня, че аз искам да пия повече вода. Какво мога да направя тук? Мога да си сложа ремайндери (напомняне) на всеки час, на телефона. Или мога да си взема една от твоите бутилки Flaska, дето си взех миналата седмица от теб, и да си я нося в чантата и всеки път като бръкна да си потърся нещо в чантата и да си виждам бутилката с водата. Или мога да си оставя бутилка с вода на бюрото до мен. Значи стъпка номер едно – дефинирам какво е това, с което искам да работя. Стъпка номер две – построявам си структурата. Това е много важна стъпка, защото ако нямам структура, никога няма да създам нов навик. И тук има един момент, в който, аз поне съм срещала често хора, които казват „Ами аз не обичам структурите, не обичам да съм дефинирана, превръщат ми се в рутина, не обичам някой да ми казва какво да правя, не обичам да правя едно и също…”, има такива хора, които абсолютно не искат да следват структура. Аз го разбирам това нещо, защото самата аз, тъй като аз съм творец, аз съм създател на неща и за мен да следвам структура, много бързо се превръща в рутина. В момента, в който разбера структурата, аз вече не съм там, аз не мога да остана там. Обаче това води до непостоянство и реално води до инертност, тоест всяко нещо, което блести ти привлича вниманието… И ако всяко нещо, което блести ми привлича вниманието, казвам метафорично, аз всъщност разпилявам ресурса си по всяко ново нещо, защото то ме вдъхновява и то се явява малко като стимул, който да ми донесе да се чувствам добре с нещо ново.
Ако аз реша да вляза в структура, трябва да реша точно каква е тази структура. В случая – таймер на всеки час, бутилка с вода в чантата и една бутилка на бюрото – три неща, това е напълно достатъчно. След това се ангажирам, че аз следващата една седмица ще спазвам тези три стъпки на моята структура. Каквото и да става, просто ще ги спазвам. Ако вечерта се окаже, че съм забравила нещо, няма да се пердаша, няма да си казвам Ех и това не работи и веднага да създам друга структура, защото това е другата грешка, която често правим. Пробваме нещо веднъж, но то не може от веднъж да работи, защото не е навик или защото не сме го разбрали, или защото не сме видели аспекти от него, които са детайла, който да кликне там и то да сработи.
Хората, които тренират професионално, знаят това. Знаят, че те когато овладяват нови техники, си дават време, след като са усетили нещото, си дават време тялото им да го преспи, да мине време и след това те знаят… При мен също беше така, когато се учех да плувам. Научавам новата техника и съм супер непохватна, ама супер непохватна и след това преспивам и не мисля за това един ден или няколко часа поне, в смисъл не си „бия канчето”, че съм толкова непохватна и следващия път като вляза в басейна и тялото ми знае, то е успяло да преработи информацията и е успяло да я приведе в комплекс от невронни връзки. И аз като направя нещо и то знае какво следва и започва да помага, в смисъл започва по малко, по малко да има повече ресурс за това. Цялото това нещо го казвам в аспекта на това, което преди малко си говорихме, че една структура, когато се създаде, не бива да се променя веднага, щом човек реши, че тя не работи.
Валентина: Просто трябва да си даде време.
Мария: Точно така. Поне една седмица, поне няколко пъти. Хората трябва да останат с нещото известно време, за да си дадат възможност те да се изравнят с него. Защото те идват от някъде и това тяхно някъде е далеч от това нещо и те трябва да извървят пътя до това нещо, докато го усвоят. Знаеш ли има един много интересен момент при структурите. Не знам дали си го забелязала, не знам твоите слушатели също дали са го забелязали, някои от тях - това е следното нещо - когато една структура се интегрира, тя от самосебе си се разрушава, тя става част от мен. Ако аз интегрирам структурата за нещо, тя става част от мен. Аз спирам да мисля за това. И след известно време си казвам „А бе аз откога не съм си правила таймер, а пия вода…", нали така? Това важи за абсолютно всичко. Всъщност структурите са изключително важни в нашия процес на достигане, на разширение. Няма да използвам думичката „израстване”, тя е натрупана с много неща, като думичката „Любов” и други думи… Думата „израстване” не искам да я използвам тук. Нека да кажа достигане до нови неща, разгръщане на нови процеси, овладяване на нови аспекти от нас самите или познаване на живота по нов начин. Всичките тези неща изискват структура. Защото ние се учим, тоест нашият мозък се учи чрез повторения. И структурата ни дава възможност да изградим навик. И това е третата стъпка.
Значи първата стъпка беше Дефинирай с какво работиш, втората стъпка е Направи структура, която да те подкрепя в твоята работа, за да изградиш Навик. И третата стъпка е Практикувай, практикувай, практикувай, докато това нещо се интегрира в теб и стане автопилот. И когато то стане автопилот или навик изведнъж структурата вече не ти е необходима, тя отпада.
Това е – Много е просто.
Валентина: Да, моите любими твои думи „Много е просто”.
Мария: Ами те истинските неща са прости.
Валентина: Много красиво. Много хубаво го разказа, въобще аз мисля, че слушайки те, всеки един ще си каже, ама наистина толкова е просто, защо не съм го направил. Много сладурско.
Мария: Това е другото нещо, че всъщност понеже сме големи умници, в смисъл … аз между другото много уважавам и много ценя това, че имаме ум. Той има своето място обаче трябва да си знае мястото, ние трябва да му знаем мястото и да не му даваме погрешното място, защото когато му дадем погрешното място той не знае какво да прави и създава хаос. Това е същото като все едно да ви поканят на работа за сервитьор и Вие да отидете и изведнъж да Ви поставят на мястото Управител на ресторанта. Но Вие не знаете как… и създавате много хаос, защото не знаете. Цял живот сте били сервитьор или нещо друго, но не ми хрумна сега по-добър еквивалент.
И всъщност умът е прекрасно нещо, той има своето място в нашата система и проблема идва често, че ние си мислим, че нещата за да работята трябва да е сложно или ни коства много ресурс, а всъщност, това може пак да е друга тема, начинът по който работи, начинът по който аз мисля за нещата, в повечето случаи ние не трябва да учим нови неща, а просто трябва да се отучим от старите. От нещата, които толкова много са се натрупали в нас, че филтрират истината. Те филтрират истината по начин по който тя до такава степен се изкривява, че ние не можем да достигнем до това кои сме наистина.
Валентина: Аз мисля, че това може да бъде един прекрасен завършек на днешния епизод, защото аз обещавам на нашите слушатели, че следващия ще бъде бомба, бомбастичен. Темата, която съм решила и подготвила да говориш, е точно в твоята сфера – музиката. И затова предпочитам сега да спрем до тук, за да може да има още по-голям интерес за следващия епизод с теб.
Мария: Добре. Много благодаря и аз и се радвам, че съм тук и ще се радвам да ти гостувам отново.
Скъпи приятели, благодарим, че бяхте с нас! Останете здрави и добри!
Усмихвайте се!
YouTube каналът на Мария Попова може да посетите ТУК